Поход в Стара планина, 31.07-04.08.2017


IMG_0312IMG_0324
IMG_0317IMG_0319IMG_0315
IMG_0405IMG_0407
IMG_0414IMG_0420
IMG_0422IMG_0425
IMG_0448IMG_0465
IMG_0461IMG_0462
IMG_0477IMG_0495
„31 юли; часът е около 15:00 и ние, о.Георги Свобода (нашият водач), о.Петр Цвркaл, Вилке, Томаш, Анежка, Доротка и аз Теди, сме в подножието на Паметника на свободата, в Троянски проход. Подреждаме се за снимка секунди преди голямото приключение.
Следваха 5 дни изпълнени с емоция, красиви гледки, катерене на “малки хълмчета”, много вятър и способността да създадем невероятни ястия от продукти, които никога не бихме съчетали заедно. Срещнахме много хора, с които си разменяхме усмивки или си побъбрихме за малко.
Създадохме много приятели крави и коне, които вечерно време ни пазеха, а сутрин ни взимаха салама. Това със салама се случи само веднъж, но никога няма да те забравим кравичке, а що се отнася за салама – беше доволно изяден на обяд.
Някои с усмивка се справяха с трудностите, някои с много мрънкане не се справиха (т.е. аз :D), но накрая на деня, гледайки залеза всички бяхме щастливи заедно.
Ден 3 (2 юли) изкачихме връх Вежен (2198 м) и след това се насладихме на дълга почивка край извор/чешма, която започна със Светата литургия и последва обяд.
Ден 4 (3 юли) се разделихме с двама души от групата (Доротка и Томаш). Беше някак празно без тях. Свалям ви шапка, затова че взехте половината храна на групата. Не мога да си представя колко ви е било тежко.
Ден 5: часът е около 13 и останалите благополучно пристигнахме на гара Пирдоп. Последва двучасово чакане на влака, почивка и разговори.
Пристигнахме в Казанлък към 18 и нещо. За мен беше първият ми поход и естествено ми беше много трудно, всеки ден се отказвах по няколко пъти, но когато си горе в планината няма как просто да се откажеш и да си хванеш влака за вкъщи. Намирах утеха в честите спирания, които правех, за да си почина и да се насладя на прекрасната гледна; в сянката, която не беше толкова на често, но също беше прекрасна; в залезите, храната и съня след дългите за мен дни. Почти през повечето време паметника на свободата се виждаше, който с всеки изминал ден се губеше и това ме караше да се гордея колко съм извървяла. Искам да благодаря на всеки един от групата, че ми търпеше бавното ходене, постоянното мрънкане и на всичкото отгоре в даден момент ми носеше нещо, за да ходя по-бързо, но аз пак си бях бавна. Благодаря ви!“
Теди Емануела Крумова Харизанова
_DSC0194_DSC0199
_DSC0127_DSC0162

КОМЕНТАРИ

Коментара

Comments are closed